Лилавото

Тази година както никога, заета да отмъщава на племеницата си злата Елжиана дори не бе предприела действия, за да забави пристигането на пролетните хора в двореца на сестра си за ежегодния бал , който предшестваше избуяването на тревата и по-дългите разходки на зеленото слънце в Кралството на дъщерите на Лилит. Тази година обаче балът не беше просто пролетния бал. Това беше представянето на принцеса Сиел,като прекрасна млада дама пред пролетните хора, придворните, чуждестранните гости и цялото благородно и не дотам благородно общество на светът, в който тя живееше. Цялата подготовка не беше никак по нрава на принцесата, ако зависеше от нея щеше да се появи пред всички, които я очакваха със сивия си боен панталон и без никаква прическа, звезден блясък в косата или другите там подобни хитринки, които Маркизата искаше да и приложи за да я направи да изглежда много много красива. За бала принцесата си избра дълга бяла рокля с обикновена кройка, общита с цветя и дантели. В косата си смяташе да вплете цвят от бял Олеандър и с това да приключи външния си вид, който и без друго беше ослепителен. Но не! Никой нямаше да и позволи да изглежда така „семпло” пред обществото. Маркизата настояваше за звезден прах в косата, майката на момичето пък смяташе за необходимост дъщеря и да носи короната си изкована от джуджетата още в деня на нейното раждане специално за този ден. Графиня Примавера Де Росио, която водеше делегацията на пролетните хора настояваше принцесата да сложи на врата си техния подарък . Прекрасен медальон от старо злато и мед, който досущ приличаше на този, с който леля и кралица Гентиана сменяше сезоните. Вик се надигаше в гърдите на принцесата при всички тези предложения, спорове и нахални ръце, които искаха нагледно да покажат върху самата нея как трябва да изглежда. Сиел се сдържаше колкото е възможно, но в един момент и трите дами, които се суетяха около нея ококориха очи. Изведнъж косата на принцесата стана лилава и тя скочи на краката си и захвърли една порцеланова ваза срещу стената. Обърна гръб на майка си, Маркизата и Графинята и напусна стаята със скоростта на светлината. Повика Фокус и се качи на върху него дори не му каза нищо. А дамите останаха с широко отворени усти. - Трябва да ви призная, че не знаех за лилавото! – наруши неловкото мълчание Джем – тя никога не се е ядосвала толкова! - Май прекалихме! – измърмори Маркизата. Принцесата слезе от птицата си чак под сенките на огромния дъб който растеше пред дома на маркизата, пое дълбоко въздух и повика трите вълчици, Седна в корените на дъба а те легнаха в полите и. Принцесата зарови пръстите си в козината на Муун и започна да диша дълбоко. Постепенно лилавото по косата и започна да потъмнява и да се превръща в черно. Детето на хаоса стоеше и дишаше, ровичкаше в козината на вълчицата и дишаше, беше оставила назад всико останало, дори не чу стъпките, които я приближаваха. - Принцесо, какво правиш тук? – попита Доминус (графинята пазителка на животните и отдадена на своя мрак) – не трябва ли да се подготвяш за довечера? - Трябва....-процеди през зъби принцесата- Само че в покоите ми три височайши дами искат да ме превърнат в.....в кукла..... – повиши тон принцесата и косата и отново стана леко лилава. - О, имаме нов цвят! – отбеляза Доминус - Да, да си призная и аз не знаех никой не ме е ядосвал, но тези трите... - Принцесо, в замъка на Кралицата има достатъчно свободни стаи, в които да се приготвите както вие прецените и никой ама никой да не ви безпокои. След тези думи Доминус кимна на вълчиците и те я последваха съвсем тихо навътре в гората, а Сиел се отправи с бързи крачки към замъка на Джентиана.

Помощта

Кучетата джафкаха и хапеха краката на Пегасиус той махаше с крилете си, за да ги разгони. Сиел се опитваше да му помогне ръгайки ги в муцуните с малката си кама, но сякаш още повече ги настървяваше. В един момент десния заден крак на Пегасиус не издържа и той падна на предните си крака Фокус приближи до него и принцесата се прехвърли на гърба му. Седяха ниско край земята, Сиел не искаше да остави Пегасиус в муцуните на адските кучета, но бурята беше непроходима. Снегът вееше в очите и а тя размахваше камата си на посоки от гърба на Фокус. Силите и вече я напускаха и тя едва не припадна върху гърба на птицата си когато свирепите снеговиелици се премесиха с топъл и нежен дъжд, който обливаше лицето и. „Джентълрейнс – помисли си принцесата – Сторм.... но от къде....”.После чу пронизителния боен вик на Джоел и свистенето от стрелите на елфовете. Почувства се много по-добре и накара Фокус да се издигне малко. След като видя армията която се беше събрала, принцесата започна да дава заповеди, като истински военачлник. Джентълрейнсите се справиха много лесно с близрадсите на Тариблетормента, а останалите поеха рогатите на Алгарифи. Елфовете отговяряха със златни стрели забити точно в целта на изстреляните на посоки огнени стрели на корнудосите. Еднорозите, кентаврите и ездачите минаха през адските кучета като че все едно ги нямаше. Драконите, Сиел и фениксите се разправиха лично с Алгарифи и Тариблетормента. Накрая двамата бяха на колене пред Фокус и молеха, принцесата да пощади живота им. Тя кимна с глава и двамата избягаха толкова бързо, колкото не се бяха появили. Принцесата слезе от гърба на Фокус и се поклони дълбоко на всички, които бяха дошли, за да се сражават с нея. После отиде до Райдлорд, наведе глава и се разплака. - Но защо?! Принцесо.... какво се е случило? - Пе..Пегасиус....те убиха коня ми Райдлорд. - Но, Милейди, Пегасиус е жив е вярно малко куца със задния крак, но той е жив. - Жив, но....той...аз... оставих го сам с кучетата. - Милейди, когато сте се качили на гърба на Фокус Пегасиус е разбрал, че сте в безопасност и просто е използвал крилете си за да се махне от кучетата. Конете от рода Пегас мислят първо за ездачите си и после за себе си. Той е могъл да се справи с виелицата, но е знаел, че ако литне докато сте на гърба му може да рискува вас. - Сиел! Сиел! – Чу се мощния глас на господаря на Хаоса. – Добре ли си, дете! - Да, татко, добре съм! Благодарение на армията си! – усмихна се съзаклятнически на всичките си приятели. - Съжалявам, детето ми, трябваше да послушам интуицията си. - Няма, за какво да съжаляваш Ремус – намеси се Хирон. – Сиел, доказа безспорно, че вече е готова да води сама армия. И да получи втория си дар. Време е за втория дар, принцесо! Шумът от битката още отекваше в главата на Принцеса нощен ангел , но тя успя да разбере какво се искаше от нея. Пристъпи напред, коленичи пред Хирон и протегна ръцете си. А той постави в тях красив меч гравиран с магически руни, който беше специално изработен за принцесата от джуджетата войни и притежаваше едно единствено специално качество. Само в ръцете на този, за който е изсечен мечът ставаше непобедим!

Засадата

Точно когато зеленото слънце беше преполовило пътя си, голямата бойна група пристигна в двореца на господаря на Хаоса, но принцесата вече беше тръгнала. Огнените, които пазеха вратите на замъка в началото помислиха, че групата която се задава е от нападатели и дори започнаха да стрелят, но в последствие когато Райдлорд отиде при тях и представи цялата група, огнените разбраха и веднага му съобщиха мястото на битката. Райдлорд се върна при групата умислен. - Господа, мисля че имаме проблем! – заяви той - Какъв е проблема, лорд Райдлорд? – попита Трой. - Прнцесата е тръгнала към място наречено Уденземес, знаете ли къде точно се намира това място? Всички се спогледаха, но никой не знаеше къде се намира поляната. Никой не познаваше планината на Хаоса. Тогава Трой се сети свали верижката от глезена си и я пусна върху дланта на ръката си. Верижката се изви на север и другите нямаха избор освен да му се доверят. Така през цялото време разчитаха на верижката която ги водеше. По средата на пътя групата пресрещна херцог Сторм, който водеше около 300 от своите джентълрейнс. Трой веднага позна Сторм и двете групи просто се съединиха в една. Докато вървяха към Уденземес, Сторм им разказа какво точно ще се случи и срещу какво ще се изправят. Близардите на Тариблетормента не бяха най-силните в кралството на Елжиана, но само 4 феникса и един крилат кон никога не биха могли да се справят с тях. Те противостояха на огъня на фениксите с със снежни урагани и това даваше предимство на рогатите, които можеха да наранят принцесата. Докато групата вървеше към мястото на битката, Сиел вече беше там, облечена в сиви панталони с мъжка кройка, дълги кожени ботуши сребрист нагръдник и сива наметка. Седеше изправна върху гърба на Пегасиуслундиус,а над главата и кръжаха Фокус и тримата му огромни приятели родени в един и същи ден в една и съща минута. Сиел вече очакваше Алгарифи, който трябваше да се появи от западната страна на поляната. Не чака дълго от запад на поляната долетя грозен лай и принцесата разбра, че рогатия е наблизо заедно със своите малитосперос. Когато я съзря той спря, поклони и се подигравателно и и даде знак да говори. - Давам ти, възможност да се откажеш тук и сега, глупав дяволе! – изкрещя Сиел - Какво, да не би господарят на Хаоса вече да е много стар и грохнал, та изпраща крехки момиченца да му вършат работата – подхвана заядливо Алгарифи - Господарят е в прекрасно здраве, глупако, просто смята че не си струва да си губи времето с теб. За това ти решавай ще те смачкам или просто ще си тръгнеш. - Ах, принцесо, много си малка и много самоуверена. Не бива така защото.... може да бъдеш наказана. След тази закана Алгарифи посочи с ръка принцесата на своите корнудос и те започнаха да я обстрелват с огнени стрели. Фокус и Натасимул реагираха светкавично и се спуснаха ниско над земята за да закрият принцесата с крилете си и да подпалят опашките на тези проклети малки същества. Но в този миг сякаш от нищото се появиха близардсите на Тариблетормента и предизвикаха огромна снежна вихрушка която попречи на Пегасиус да литне и отблъсна огъня на четирите феникса. Сега единственото което оставаше беше фениксите, Пегасиус и принцесата да се справят без помощта на стихиите с битката. Първо с близардсите после с рогатите и адските кучета.

Изпитът

- Сигурен ли си, че ще се справи? – попита замислен господарят на Хаоса - Нима се съмняваш в дъщеря си, Ремус? – отговори му с вдигнати вежди Хирон. - Не разбира се! Но тя...тя сякаш е още дете. - Тя има подкрепата на цялата ти армия и на армията на майка си. А и тази битка не е толкова важна Алгарифи не е толкова силен, само тримата Натасимул ще смачкат глупавата му пасмина от рогати. - Добре, тогава още утре ще и дам задачата. - Но, Ремус, не и казвай, че това ще е изпитът, така няма да мисли за него, а за победата. - Дадено! Принцеса Сиел спеше в стаята си, когато усети една влажна муцуна, която се бутна в носа и и мустаци които я накараха да кихне. Принцесата отвори очи и не бе изненадана от зелените очи, които я наблюдаваха от близо. - Какво ви води в леглото ми, уважаема Джиневра? – попита сънено принцесата и разроши козината на елегантната черна котка с ръката си. - Баща ти ме изпрати да те събудя! – отговори котката и се отърка в ръката на господарката си. Принцеса нощен ангел стана бързо и се облече два пъти по-бързо. Слезе по мраморната стълба така сякаш не вървеше а се пързаляше по нея. А в осветената от следобедното слънце зала Ремус очакваше дъщеря си и се разхождаше замислен напред – назад. - Викал си ме, татко!- проговори момичето. - Сиел, трябва да отида в кралството на леля ти Гентиана, въпросът не търпи отлагане, но се боя, че насам е тръгнал Алгарифи, онзи рогатия, много е упорит, въпреки че последния път едва не загуби живота си продължава да напада планината. Имам сведения, че е стигнал далеч този път. Дете, ще можеш ли да се справиш с него? - Но разбира се, татко, а и аз ще съм в замъка. - Не, Сиел, битката няма да се води пред вратите на замъка, а на поляната Уденземес, знаеш къде е нали? - Да, знам! Колко е голяма армията му, срещу какво ще трябва да се изправя. - Алгарифи обикновено командва 100 до 150 корнудос. И около 50 малитосперос. - Но, татко, защо си толкова притеснен тогава, това е армия с която само Фокус и Натасимул ще се позабавляват. - Притеснявам се , дете, това е първата ти битка. Може нещо да се обърка. - Няма нужда! Тръгвай спокойно, аз ще го посрещна, подобаващо, усмихна се странно лукаво принцесата и целуна баща си по бузата. Все пак нещо в гърдите на Ремус не му даваше спокойствие. Но той тръгна към двореца на сестра си обещавайки си, че всичко ще бъде наред. Но нямаше да бъде. Елжиана нямаше да го позволи, особено след подигравката на малката си племенница. Тя знаеше за битката, знаеше и че това ще бъде изпитът на момичето и нейният голям шанс да се отърве от малката. За това тя – кралицата на севера тя, която никога не общува с хора от потеклото на Алгарифи, бе готова да му помогне като му изпрати генерал Тариблетормента заедно с около 400 от неговите близардс. ..... Стоейки на хълма на своя сив свят херцог Сторм забеляза пътуващите войни и позна Тариблетормента като техен водач. Помисли си, че пак са тръгнали да плячкосват и да тормозят пролетните хора, но за всеки случй изпрати гарвана си да провери какво става. След няколко часа Елвитор се върна с ужасяващата новина, че всичките 400 близардс заедно с Тариблетормента отиват да се бият на страната Алгарифи, който ще нападне планината на Хаоса. Херцог Сторм, не стоя дълго написа кратко писмо привърза го на крака на Елвитор и го изпрати в замъка на Лилитките. А самият той възседна коня си и хукна към планината на Хаоса. „Дано не закъснея! - мислеше си той.” Принцесата беше спокойна, разресваше косата си и обясняваше на Джиневра стратегията си. Щеше да отиде на поляната и да опита дипломатично да отблъсне Алгарифи, дори нямаше да отиде върху гърба на Фокус, а с Пегасиус. Фокус и тримата Натасимул щяха да кръжат в небето, в случай че проклетия рогат все пак иска да бъде смачкан. Джиневра мъркаше и преценяваше стратегията на господарката си като добра, но въпреки всичко опашката и не спря да се люлее като махало на часовник, а това обикновено не беше добро предзнаменование. Джоел не беше спокоен звездите не се нареждаха добре, и той разбираше, че ще се случи нещо, което не е предвидено, нещо което не трябва да се случва. Докато още гледаше в небето той съзря белия гарван на Гентиана и го повика. Гаржифер не се доверяваше на никого, но кентаврите го бяха спасявали не веднъж от зимния орел Инверноакуила верен на Елжиана, затова се спусна и кацна на рамото на Джоел. Той извади листчето прикрепено към крачето на Гарджифер и прочете краткото послание. „Разбрахме, Ремус тръгва.”След като го привърза отново към крака на птицата и изпрати гарвана да лети на където е тръгнал, Джоел се отправи колкото може по-бързо към къщата на Доунфейър. - Трой, къде си дългоухи? - Джоел? Какво правиш тук по това време? - Хайде, вземи колкото можеш от хората на баща ти и да тръгваме, нещо се случва в планината на Хаоса или ще се случи. - Джоел пак ли медальона? Моята верижка е отпусната, погледни, значи Сиел не е разтревожена, дори не е развълнувана. - Не е медальона, Трой. Гарджифер прелетя с прикрепено към крачето писмо, на което пишеше: „Разбрахме, Ремус тръгва.” Страхувам се че господаря на хаоса е по-далеч от нас и ние ще стигнем по-бързо ако тръгнем сега, веднага. Приготви се и вземи около петдесетина стрелци аз също ще взема войни в случай, че ни потрябват. Ще отида при Райдлорд и драконите. Подготви се тръгваме когато луните стигнат точно над гората ни. Точно когато двете луни бяха най-високо над Ангелската гора петдесет кентавъра, петдесет елфа със златни лъкове, петдесет джуджета, петдесет ездачи заедно със своите крилати коне, петдесет еднорога и три огромни зелени дракона поеха към планината на хаоса, обединени от идеята да помогнат на армията на принцеса нощен ангел, макар да не знаеха точно срещу какво ще се изправят.

Ланди Вентур

Сега Детето на Хаоса събираше сили да изпрати писмото, което бе подготвило, за да уведоми леля си Елжиана, че ще отиде да я посети следващата седмица. Сиел никак не харесваше кралицата на зимната земя при нея винаги беше ужасно студено, а и тя самата беше студена и надменна. Винаги гледаше Сиел така сякаш вижда дяволско изчадие пред себе си, но за нея това бе нормално, при положение, че не веднъж и два пъти се бе опитвала да убие Ремус за да вземе в ръцете си управлението на планината на хаоса, а сега и това дете, че и нечистокръвно, родено от някакво си същество, нарекло себе си ангел. Принцесата разтърка слепоочията си и продължи да мисли, как да вземе яйцето. Трябваше или да го открадне, или да излъже, или да я подкупи с нещо. Но кралицата на севера имаше всичко от което се нуждае в своето пусто и бяло кралство. Тогава и дойде на ум нещо. Сиел знаеше, че Елжиана обича игрите. Обичаше да наблюдава всякакви турнири затова и често организираше такива. Детето на хаоса се усмихна като на себе си и привърза на крака на черния гарван кацнал на перваза малкото писъмце. Kогато след седмица получи обратен отговор с „любезна покана” от страна на кралицата на зимната земя принцеса Нощен ангел вече беше обмислила всяка стъпка от своя план за спасяване на драконовото яйце. За това не чака дълго и повика Фокус, качи се с особено нежелание на гърба му и му прошепна мястото на което отиваха. След като прелетяха над кралствата на Ремус и Гентиана, принцесата и птицата и наближиха границата на зимната земя и Фокус се спусна ниско долу, за да представят на граничния страж, официалната покана от кралицата. Сиел знаеше, че Елжиана веднага ще бъде уведомена за нейното пристигане, за това реши изобщо да не я уведомява лично, а направо се запъти към замъка на херцог Сторм, който беше единствения приятен човек в земята на зимата. - Хей, хей, кой бил тук? Принцесо, можеше да се обадите по-рано.- започна да се заяжда херцогът. Той и принцесата бяха играли заедно в двореца на леля и Гентиана като деца и между тях съществуваше истинска безкористна дружба. - Хей, хей, не мога ли поне веднъж да ви направя приятна изненада и да не се заяждате, Милорд. - Ама, разбира се Милейди, можете и не само веднъж .... После двамата се прегърнаха и се запътиха към замъка на Сторм. - Е, какво те води насам, малката? –попита херцогът. - Учението.... –въздъхна принцесата. - Знаех си аз, че не е огромното ти желание да ме видиш? – отвърна саркастично Сторм. - Имам план, Милорд, трябва да си взема нещо, което Елжиана е откраднала. - Ето тук вече ме заинтригува, малката. - Знаеш, че сега печеля доверието на съществата от гората на Джем, за да ме следват в битките, е останаха само Виридис Драконис. Елжиана е откраднала едно от техните яйца и те си го искат обратно, ако успея да и го взема без да предизвикам война, драконите ми обещаха подкрепата си. - Каза, че имаш план?! - Имам, можем ли тук в твоя дворец да организираме турнир? - Какъв турнир? - По стрелба, на който да поканим, злата ми леля да гледа и да я помолим тя да даде наградата. - Но тя няма да даде яйцето за награда! - Няма, но можем на я подмамим – усмихна се принцесата- познавам някои много добри стрелци, за които „милата” ми леля не знае, че подозират за съществуването на яйцето. Ще я подмамим да даде на победителя една скъпоценност от нейното кралство, която той си избере. - Чудесна идея, демоазел, винаги съм знаел, че зад красивото ви личице се крие остър като бръснач ум. След няколко дни турнирът беше подготвен и Елжиана беше дала съгласието си да бъде под неин патронаж и да даде на победителя една ценност от нейното кралство. В уречения ден започнаха да се стичат стрелци от севера и от запада, стрелци от изтока и стрелци от юг, от моретата и планините. Почти в последния момент за турнира се записаха и две снажни русоляви момчета едното облечено изцяло в зелено, а другото в светлосив жакет от вълчи кожи и същия цвят вълнени панталони. Сторм и Сиел посрещнаха Елжиана с необходимите обноски и почести и я настаниха на най-централното място. Когато тръбата изсвири турнирът започна. Състезателите бяха отлични стрелци и битката беше оспорвана. Но за финал останаха двете непознати момчета, които трябваше да се съревновават един срещу друг. Не мина много време и стрелата на единия попадна по-близо до центъра от колкото стрелата на другия. Така момче на около 15 години облечено изцяло в зелено бе обявено за победител в турнира по стрелба на кралица Елжиана. - Пристъпи напред, момче! – заповяда надменно кралицата на севера. – Как е името ти? - Крам Доунфейър, ваше величество. – поклони се младежът. - Доунфейър... не си тукашен, мога да забележа и по облеклото ти. Но кажи, момче избрал ли си си вече ценност от моето кралство, която да обявя за твоя награда. - Ако позволите ваше височество, искам да предоставя избора на дамата на сърцето си? Кралицата го погледна снизходително и с лека насмешка кимна в знак на съгласие. - Ако дамата на сърцето ви е тук младежо, нека тя избере! - Тя седи точно до Вас, ваше височество. Елжиана се обърна към племенницата си с недоволство, но да върне на зад думата си вече беше късно. - Виждам, скъпа моя племеннице, че вече омайвате мъжете с красотата си. – процеди през зъби кралицата с нескрита грубост. - Явно е така, уважаема лельо. Но сега нека направо пристъпим към правото ми на избор. Искам драконовото яйце, което се намира в залата с ледените висулки във вашият дворец. - Но, то не е ценно! - Оставете ме аз да преценя, моля, ваше Височество. - Добре нека е така, вземи си яйцето и да приключваме с глупавото ти посещение тук. - Да приключваме -съгласи се Сиел и изпрати три въздушни целувки на Крам.

ВИРИДИС ДРАКОНИС

Там където нямаше време или поне то не значеше нищо, Принцеса нощен ангел бе напът да спечели на своя страна и последните и най-силните пазители от гората на майка си. Зелените дракони бяха много страховити заради размерите си и силите, които притежаваха. В битка два дракона бяха достатъчни, за да не остане техния водач незащитен защото нападайки единият дракон, противникът всъщност даваше огромна сила на другия, а той от своя страна лекуваше нападнития. Преди да стигне до драконите принцесата спечели още едни обикновено необикновени същества- еднорозите. При тях не беше трудно, защото в гората на еднорозите, която беше част от гората пазена от Джем човешките същества, без значение, колко вълшебни са и от какъв род произхождат нямаха право на избор. Еднорозите живееха в мир в едната половина черните еднорози а в другата белите. Когато някой човек пожелаеше да бъде избран заставаше точно по средата на тяната горичка на единствената открита поляна там и позволяваше на двете зелени луни да го осветят силно от глава до пети. А еднорозите наблюдаваха, каква ще бъде светлината, ако беше ярка и силна тогава белите еднорози избираха човека, Беше ли мътна и почти незабележима черните пристъпваха към избрания. Но никога не се беше случвало двата рода да изберат един и същи човек, дори Джем имаше благоволението единствено на белите еднорози, а Ремус на черните. Но когато Принцеса нощен ангел застана на средата на полянката и затвори очите си, за да изчака избора на благородните коне се случи това, което никога не се беше случвало от двете страни на гората излязоха един бял и един черен еднорог застанаха от двете страни на принцесата и кротко я побутнаха от двете страни. Това означаваше, че принцесата има подкрепата и на двата рода. Сега и оставаше единствено да спечели големите зелени дракони и да се справи с изпита на Хирон. Само че виридис драконис не бяха нито като кентаврите, нито като джуджетата нито като елфите дори не бяха и като пегасите, виридис драконис бяха верни единствено на тези, които бяха верни на тях. Това трябваше да им докаже принцесата, своята вярност. И за това тя трябваше да приложи цялата си хитрост и дипломатичност, а и да се жертва в името на задачата си. Предизвикателството, което щеше да докаже верността на принцесата пред зелените дракони се състоеше в това, тя да отиде до замъка на леля си Елжиана и да вземе от нея с хитрост или дипломатичност откраднатото от кралицата на севера драконово яйце. Ако Сиел успееше без да предизвика военни размирици да върне яйцето на виридис драконис, дори полуизлюпено това и гарантираше тяхната вярност дори тяхната обич.

Колинаекуино

След посещението на поляната на кентаврите Принцеса нощен ангел се прибра право в двореца на баща си. Трябваше да се подготви за голямото пътуване тъй като Колинаекуино се намираше в най-страшната от 9-те страшни планини. Още с пристигането си тя дръпна огнения, който пазеше портата на замъка и му нареди да намери Уориър веднага. След няколко минути Принцеса нощен ангел вече беше в покоите си и разресваше косите си. Беше изпратила Фокус да си почива и го беше инструктирала да събере най-верните си приятели трите златно-червени феникса родени в един и същи ден в една и съща минута. Принцесата прокарваше ръката си през черната, мека козина на Джиневра и на ум чертаеше маршрута си, когато на вратата се почука. - Влез! – обади се принцесата. - Добър вечер, Милейди, добре дошла!- поздрави Уорирър - Добър вечер!- поклони се леко принцесата. - Викали сте ме, Милейди! - Уориър, предстои ми много дълъг и тежък път. Трябва да отида в планината Скополуром. Имам нещо, което трябва да свърша там. Мога ли да разчитам на теб и хората ти, за това пътуване? Зная че вие сте най-силните и обучените, а и ми трябва топлина. Ще пътуваме с Фокус и тримата Натасимул. - Разбира се, Милейди, ще дойдем и аз и хората ми, разчитайте на нас и нашата закрила. - Благодаря, Уорирър! Тръгваме утре вечер щом падне мрака. Уориър се поклони и тръгна да събира хората си. По обяд Принцесата се събуди от нежността на студени пръсти галещи лицето и. Тя отвори очи и се усмихна. - Татко, ти ли си? – разтърка сънена очите си Принцесата. - Аз, съм миличка, Дойдох да те видя преди да заминеш, а и долу в салона.. - В салона, какво в салона? - Ами, там има трима господа. Твърдят, че ти се случва нещо лошо. Принцесата остана като втрещяна. Трима пък и да твърдят подобни глупости от къде на къде. Тя стана облече първата и попаднала рокля и слезе долу в салона. А там наистина трима благородни господа я чакаха и се гледаха накриво един друг. Джоел, Трой и Крам бяха пристигнали в замъка рано сутринта и бяха влзели при Ремус като му обясняваха, колко много е загазила принцесата според тях. - Добър, ден господа! – подвикна им принцеса нощен ангел, още преди да беше слязла от последното стъпало на мраморната стълба водеща към горните етажи на замъка. - Сиел! – обърна се рязко Джоел –ти, ти, добре ли си? - ДА, Сиел, добре ли си? – попита и Трой. - Добре съм, господа, защо да ми има нещо? - Ами, снощи този медальон... направо ми прогори кожата- започна Джоел - Да, и аз усещах странни неща- добави Трой. - Ха-ха, аз пък просто дойдох с тях за да им видя физиономиите когато разберат, че си добре. Казах им аз, че моето момиче е силно и нищо не и се случва – заобяснява се Крам. - Ами Трой, Джоел, съжалявам, просто трудно владея емоциите си тъй като имам нова задача, която е доста сложна и тежка. А Джоел ти най-вероятно си усетил пръстите на Уориър, един от огнените войни на баща ми. Снощи бях свалила амулета и докато говорехме с него той го въртеше из ръцете си. Съжалявам, не знаех, че той поема от топлината на този който го докосне. - Няма нищо, Принцесо, само дето се изплаших, за теб. - А, щом ще ходиш на такова дълго и опасно пътуване, вземи ни с теб. - Не! Ако го направя ще проваля задачата си. Не се тревожете има кой да ме пази. Все пак благодаря за загрижеността. Принцесата целуна по бузите тримата и отново се качи в покоите си. Джоел, Трой и Краам останаха в двореца до следващата сутрин, за да се уверят, че Сиел наистина ще тръгне подготвена. Щом падна мракът пред главната порта в очакване на принцесата седяха Уориър с още шестнадесетина огнени елемента, Фокус и тримата Натасимул. Елементите бяха възседнали огнените си коне и само чакаха нареждане, за да тръгнат. Сиел излезе от замъка, поздрави всички, които я чакаха, качи се върху гърба на Фокус и даде знак на останалите да я следват. Пътуваха четири дни и четири нощи, като спираха само по обяд, за да поспят по няколко часа. Зъберите на Скополуром не бяха никак гостоприемни, склоновете бяха засипани с червени пясъци, а въздуха беше влажен и тежък, но студен. Фокус летеше ниско, за да могат да го следват групата от огнени елемнти, но понякога се издигаше виско и още по-високо, за да може Принцесата да диша по-спокойно, а после пак се спускаше ниско и продължаваше да води цялата група. На петия ден, точно преди да залезе слънцето зад западните склонове на планината Принцеса нощен ангел и групата и стигнаха подножието на хълма Колинаекуино. Уориър и предложи да пренощуват там и на следващия ден да изкачат хълма. Принцесата се съгласи и всички заедно започнаха да устройват лагера. На следващия ден, групата отново тръгна на път и малко след като слънцето бе преполовило пътя си пред тях се разкри огромна пустощ в средата на която два червени дракона долепили телата си един до друг пазеха единственото растение живеещо в тази планина – Флормагико. Принцеса нощен ангел тръгна забързано към двата дракона. Но Уориър я дръпна рязко към себе си. - Къде отивате принцесо! Оставете на нас тази работа! - Не, не Уориър, никакви бойни действия. Не можем да убием драконите. Даваш си сметка, че само единият от тях е пет пъти по силен от всички ни нали? - Тогава какво? Какво ще правите, принцесо? - Имам идея! Остави ме да отида и да поговоря с тях. – И тя тръгна отново така забързана. Когато стигна при двата дракона тя им се поклони дълбоко. После погледна към своята огнена група и посредством мислите си, без да обелва думичка им предложи топлината на своите войни. В замяна на това, принцесата поиска от тях Флормагико. Драконите за миг се спогледаха, но знаеха, че ако не го дадат на нея ще трябва да го дадат на ездачите, които на всяко 13-то новолуние идваха и дори вече не носеха огнени дарове, а просто вземаха цветето. Драконите отдавна не бяха усещали топлината на огъня и се съгласиха и след като и го предадоха Принцесата нареди на шестнадестте огнени елемента да се наредят в два кръга около всеки от драконите докато, тя Фокус и тримата Натасимул откриеха нещо с което да запалят голям и силен огън, който да стопли огромните червени влечуги за повече време. Не след дълго откриха, няколко останки от дървени факли. Принцесата извади една от наметките си разкъса я на малки парченца, натроши факлите на малки трески и направи един голям кръг с разпалки около двата дракона после нареди на фениксите да запалят колкото могат по-силен огън. Цяла нощ останаха при драконите, за да поддържат огъня и топлината. А после се сбогуваха с тях и тръгнаха да се прибират в замъка на Ремус.

Флормагико

-Сиел, ставай! Хайде събуждай се! – повтаряше Маркизата и побутваше спящата принцеса. -Какво, защо викаш така... откри ли го... ? – проговори сънено детето на хаоса. -Не! И това е най-лошото прерових всички книги в библиотеката и в никоя, нищо! Ставай, да помислим, може би отговора е логичен. -Добре... доообре – прозя се принцесата. Стана отърси полепналите по роклята си листа и се отправи заедно с Маркизата към къщичката и. Двете седяха дълго една срещу друга и обмисляха различни варианти, кои логични, кои не до там логични. Принцесата почти беше изгубила надежда, когато в главата и отново прозвуча гласа на нейната котка. „Има много коне в гората на майка ти, все някой ще знае отговора” -Уф.... мразя когато прави така! – намръщи е принцесата – като ще казва нещо да го казва... -Кой, какво ти става?! – попита изненадана маркизата. -Джиневра... как кой... онази мързеливка знае много добре че се чудя как да се справя със задачата и от преди да заспя повтаря все едно и също „В гората на майка ти има много коне, все някой ще знае... „ -Ами Да!!! Защо не питаш, Хирон, нали ти е учител трябва да знае. -Първо, защото той не е в гората на майка ми, а в замъка на баща ми и второ защото ми е забранено да общувам с него и да вземам от него съвети преди да спечеля и последните живи твари в гората на Джем. -А ти познаваш ли, други, кентаври, може някой от тях.... -Да познавам, но той едва ли... О, Боже знам кого има предвид Джиневра. Довиждане, маркизо, отивам за отговора! Принцесата се изправи толкова бързо на краката си и толкова скоростно излезе от къщичката и повика Фокус, че Маркизата дори не успя да попита, кого има предвид, не можаха да обсъдят дали това е точния човек... кентавър, дали ще знае, защо пък той да знае, когато книгите не знаят. И ако беше, благородна дама в света на хората Маркизата, може би щеше да се разсърди, заради неблагородните обноски на Принцесата, но тъй като тя живееше там където двете зелени луни се прибираха всяка сутрин и бяха замествани от хапливата усмивка на зеленото слънце, там където растяха най-красивите цветя и книгите бяха изписани с техния сок , Маркизата просто продължи да си мисли, как се обяздва кон от рода Пегас и защо го няма описано в книгите. Кацайки на поляната препълнена с кентаври, гадаещи по светлите звезди Фокус предизвика смут, но тъй като детето на хаоса нямаше време да изслуша оплакванията им тя бързо отпрати птицата си и се отправи към най-осветената и най-празната част на поляната, там където гадаеше самият Алигидари – предводителя на кентаврите. Меката светлина от факлите играеше по сребристата му козина а искрите сякаш палеха бялата му брада и и придаваха живот. Отне малко време докато Алигидари забележи Принцесата, но щом това се случи, той веднага насочи цялото си внимание към нея. -Моите почитания, сър! – поклони се Принцеса нощен ангел. -Добър вечер и на теб, Принцесо, какво те води, на нашата поляна? -Мъдростта ви, сър! Ще ви помоля за съвет или за приказка. -Помолете ме принцесо, ако я знам ще ви я разкажа. -Кажете ми, сър, как се обяздва кон от рода Пегас, знаете ли. -Разбира се, че знам принцесо! Да обяздиш кон от рода Пегас не е никак трудно на теория. Няма приказки за това, само факти. Ще ви кажа. Най-трудната част е да намерите цветето Флормагико ( летящото цвете) , трябва да го откъснете и да го поднесете на коня, който искате да обяздите точно преди да изгрее 13-тото новолуние от как се е родил. Цветето Флормагико трябва да е първото нещо, което жребчето ще сдъвче, след като кобилата откаже да го кърми, което винаги се случва на 13-тото новолуние. Трябва да му го поднесете от ръката си, така то ще ви усети и ще ви се подчини. Цветето е нужно на жребчето, и за да отключи магията на крилете му, без него, коня от рода Пегас никога няма да може да полети, опита ли нещо друго преди Флормагико, дори роден в рода Пегас, той си остава обикновен кон. Това е тъй строго пазената тайна, принцесо. -А къде да намеря цветето, сър? -Ето това принцесо вече е сложно. Цветето расте на хълма Колинаекуино, но го пазят два от червените дракони. Тяхното най-силно оръжие са техните криле, а най-голямата им слабост е топлината. Запомнете това принцесо, не се опитвайте да убиете драконите, съблазнете ги. -Благодаря ви, сър! Ще опитам. Принцесата се поклони дълбоко. Обърна се и спокойно тръгна през поляната, вече знаеше тайната, знаеше мястото оставаше и само да отиде и да вземе Флормагико за своя Пегасиуслундиус.

Посрещането

Още преди зазровяне небето над красивите градини на кралица Гентиана сякаш избухна и една огромна птица, носеща на гърба си момиче кацна спокойна зад живите огради на замъка. Принцесата слезе от гърба на Фокус, поклони му се дълбоко и го изпрати в къщи. -Добре дошла – чу зад гърба си познат, приятелски глас принцесата. Обърна се, а в мрака просветнаха тюркоазите, с които бе обшита роклята на жената, която я посрещна. -А... Маркизо... колко се радвам рано сте станала или може би не сте лягала... ох, заради мен ли..не трябваше... -Не се извинявай, момиче, хайде разказвай, защо си тук, каква е задачата този път? -Ами... ох, хайде да отидем при водопада в къщата ви... къде са ви обноските... почерпете ме един чай и всичко ще ви кажа. Маркизата се нацупи във фалшива гримаса, а после и двете се разсмяха и побързаха да стигнат къщичката, при водопада. -Е, разказвай, сега, ето чай, ето ти и бисквити...разказвай... -Ами, добре! Ти нали си специалист по животните... за това дойдох именно първо при теб, знаеш ли как се обяздва кон от рода Пегас? -Кон от рода Пегас ?! -Аха... -Но, това е... това е работа на ездачите... те си обяздват конете това всички много добре го знаят, само те знаят тайната. -Аха, но сега и аз трябва да я узная, защото след 13 новолуния ще трябва да се срещна с моя кон. -Твоя кон?! -Аха, Пегасиуслундиус. -Аха... виж Сиел, лягай да спиш сега, че съмна, аз ще отида до библиотеката за да прегледам книгите, да видя какво казват за твоя Пегасиуслундиус. Маркизата стана от стола си на секундата и с малки , ситни крачки се отправи към библиотеката на замъка. А принцеса Нощен ангел я изпрати, след което излезе навън постоя няколко секунди, така че вятърът да понесе аромата на косата и, после поседя още няколко минути и от гората при водопада излязоха три вълчици с малките си. -Муун, Ковърулф, Бел – повика ги принцесата по имена – о колко сте порастнали, аха имате си и малки. Възможно ли е уважаеми госпожи да отложим запознанството ми с тях за по-късно и сега да ми помогнете да заспя. – Вълчиците кимнаха, сякаш разбраха всяка нейна дума и едната легна в корените на огромния бук пред дома на маркизата а останалите две започнаха да се разхождат наоколо. Принцесата се гушна в легналата вълчица и започна да мисли, да мисли кой може да и помогне със задачата, кой знаеше отговорите. Така мислейки Принцеса Нощен ангел започна да се унася в сън, но точно преди да попадне в цветните си сънища, тя чу познат глас в главата си. „Има толкова много коне в гората на майка ти, все някой ще знае как да се справиш с Пегасиус” и после гласът изчезна. „Ох, Джиневра, както винаги много ми помогна.” Мислеше си принцесата. И докато мислите и се въртяха из главата тя някак си неусетно се потопи в синьо и златно, зелено и сребърно, червено и жълто и всички онези цветове които спохождаха съня и

Пегасиуслундиос

Очите на живите твари никога няма да се наситят да гледат водата. Тя всеки път придобива толкова различни форми, а осветена от различна светлина придобива и различни цветове. Водата е магична по-магична от всичко на света. Принцеса нощен Ангел беше седнала на един камък потопен в жълто-червените опадали листа, наблюдаваше бълбукащия извор пред себе си, а станеше ли и скучно поглеждаше нагоре към огромния водопад, над който двете зелени луни тъкмо преминаваха. Те му придаваха още по-голяма красота, бялата пяна на бушуващите му води на места зеленееше от тяхната светлина а на места оставаше бяла, и сякаш светеше в тъмнината на нощта. Принцесата не седя дълго сама. Точно когато луните бяха най-високо от към високите смърчове, вплели клоните си в една въображаема или не арка се зададе красив бял кон със златни криле, като ангелски кон, а на гърба му здрав и силен ездач. Ездачът скочи от гърба на своя кон, погали го по гърба и го остави близо до водата. После се обърна и тръгна към момичето, което все още седеше на камъка в листата. Когато приближи до нея Принцесата се изправи и покорно се поклони на ездача. Той също и отвърна с вежлив поклон и лека усмивка. -Е, Принцесо, разбрах , че сте тук , за да спечелите всички същества в гората на своя страна?! Правилно ли съм разбрал? -Да, лорд Райдлорд, правилно сте разбрал. -Вижте, ако зависеше от мен и от народът ми, никога не бихме отказали да се бием за толкова красиво и нежно създание като вас, но ние зависим от конете си. Без тях и тяхната мощ, ние сме лесно раними, не сме добри пешаци и не стреляме безпогрешно като елфите на Доунфейър. -Разбирам...- отвърна принцесата, макар и да не разбираше съвсем на къде води този разговор. -Има един, единствен начин да спечелите верността на всички коне от рода Пегас, Принцесо. Снощи точно в нощта преди новолунието се роди най-младият от този род- Пегасиуслундиус. Успеете ли сама без помощта на никой от племето ми да спечелите доверието му и да успеете да го яхнете, ще спечелите верността на всички коне от рода Пегас и верността на моя народ. -Това ли е задачата ми, уважаеми, да успея да обяздя Пегасиуслундиус? -Да, Принцесо, това е. Сама трябва да намерите начина да стигнете до сърцето на този кон и той ще бъде ваш за винаги, а всички останали коне от рода Пегас ще ви следват покорно в битките. -Благодаря ви за срещата, лорд Райдлорд! С колко време разполагам? -След 13 новолуния Пегасиуслундиус, ще е достигнал възраст, в която вече няма да може да бъде обязден, за това Принцесо, разполагате с точно 13 новолуния. Райдлорд пожела успех на Принцеса нощен ангел в начинанието и обърна се и отиде при коня си, погали го отново по гърба и се качи върху него със същата лекота, с която бе слязъл, после отново минаха заедно под арката от смърчове и изчезнаха. -Окус, Окус, Окус... – прошепна отново принцесата, този път дори нямаше нужда да го повтори пет пъти, небето лумна в пламъци и Фокус кацна точно до нея. Водата в извора засия в оранжево и жълто , отразявайки огромното количество светлина, което феникса излъчваше, принцесата остана още няколко минути загледана в красивите отблясъци и после се качи на гърба на птицата си. -Към кралството на леля ми Фокус! – прошепна му тя и Фокус отново озари небето с огнените си криле.

Изпращането

След големия турнир, който принцесата за малко да изгуби, но все пак се оказа победилка, на големия пир, който организира в нейна чест Доунфейър, тя научи и най-популярните елфски песни, няколко рецепти за приготвянето на сочно месо и няколко от любовните стихотворения на Крам, който по време на тренировките, а и след тях беше убеден, че е влюбен в принцесата и, че тя е жената на живота му. Крам беше на 15 години и любовта за него беше мелодия, беше красота, и ефирност, а принцесата притежаваше много красота и ефирност, притежаваше сила, и пееше като ангел. Разбира се убежденията на Крам страшно много развеселяваха Детето на хаоса. Сиел с умиление си спомняше хилядите сълзи, необходими, за да убеди баща си да не взема Уориър (елементът на огъня – първата „любов” на принцесата) със себе си в битките, спомняше си и болката от изгарянето и всеки път когато го правеше разтриваше бедрото си, но там отдавна нямаше дори белег, защото Хирон бе направил всичко необходимо в точното време. Недочакала още да пукне зората Принцеса Нощен Ангел се сви, като коте върху една огромна меча кожа просната на земята и заспа, като преди това нареди на елфите, които се грижеха за нейния комфорт в дома на Доунфейър да я събудят когато двете зелени луни от кралството на дъщерите на Лилит захванат отново пътя си. Беше 11-то новолуние в тази година и принцесата трябваше да се яви при водопада на живота, точно когато луните стигнат средата на пътя си. Там тя имаше среща с предводителя на ездачите. Народът, опитомил крилатите коне от рода на Пегас. Тя трябваше да се срещне с Райдлорд, за да получи от него изпитанието, с което трябваше да се справи, за да я следва народа му в битките. Между зеленото и жълтото, между синьото и сребърното в съня на принцесата, часовете се изнизаха толкова бързо, че когато един от млаките елфи изпратен да я събуди я побутна тя се сепна и първоначално помисли, че са минали само няколко минути. Когато слезе в голямата зала долу я чакаха Доунфейър, красивата му съпруга и Трой. На раздяла Доунфейър я целуна по челото, наведе се и привърза на десния и глезен малка верижка. - Виж, Сиел, ти прие моето предизвикателство и се справи с него. В замяна аз ти обещах верността на стрелците ти. Но тъй като имах честта да останеш в дома ми и да бъда близо до теб, реших че ще ти подаря още нещо. Тази верижка всъщност е половинка другата е привързана на крака на сина ми Трой. - Но, сър... не е ли... не е ли твърде опасно да... той ви е син... - Не, Принцесо, аз отдавна знаех, че тази верижка ще бъде разделена на две, но не знаех на кого ще връча втората половинка. Трой вече не е момче. Верижката се предава в семейството ни от баща на син, при възмъжаването, за всеки от синовете си имам такава верижка. Но тъй като ти спечели не само моята вярнос, но и моята бащинска обич и тъй като Крам още е малък, от днес на татък вие с Трой ще бъдете свъразни, посредством верижката. Ще усещаш странни неща когато той чувства силно, той ще усеща когато ти чувстваш. Запомнете, деца, когато верижките се впият толкова силно в кожата ви, че почти спират кръвта ви, отвържете ги, протегнете длан и ги пуснете върху нея, те сами ще се извият в посоката, в която трябва да вървите, за да се намерите. Принцесата се сбогува със семейство Доунфейър, остави няколко хартиени целувки за Крам и тръгна. Тъй като сбогуването я забави малко, а тя трябваше да бъде точна за срещата си с Райдлорд, Принцеса нощен ангел погледна на горе сложи ръце върху очите си и тихичко прошепна пет пъти „Окус, Окус, Окус, Окус, Окус” и след няколко минути небето над нея избухна в пламъци и нейния гигантски приятел Фокус започна да се спуска надолу. Когато усети топлината му принцесата свали ръцете си, поклони се учтиво и внимателно се покачи на гърба на птицата. - Към водопада на живота, скъпи мой!- прошепна му тя. И фениксът отново озари небето с огнените си крила.

Принцесата и елфите

В жълтата пелена на изпопадалите листа в гората на Джем, Принцеса нощен ангел спеше и сънуваше. Сънуваше цветно, толкова цветно колкото само тя може да сънува. Слънцето тъкмо беше преполовило пътя си и листата на клена под който тя беше легнала поемаха лъчите му и ги отразяваха в най различни нюанси. Принцесата беше толкова уморена от смятането и цифрите и всички онези задачи, които предводителя на джуджетата и беше поставил, че спеше вече 4-ти ден непробудно под клоните на вековното дърво в меката пелена на листата. И както често се случва във вълшебните, а и в обикновените светове, никога не се случва това, което искаш да ти се случи, а това което трябва да се случи. Докато принцесата кротко спеше и сънуваше цветните си сънища по източната пътека, която водеше към дървото се зададоха две момчета. Високи, руси, снажни младежи с лъкове през рамо. По-големият беше облечен със сива жилетка и сиви вълнени панталони, а по-малкият изцяло в зелено, от главата до петите. Щом видяха спящото момиче те леко се стреснаха, но после си пошушнаха нещо един на друг и се заловиха да заравят Принцесата в листата и да се хихикат. Естествено Детето на Хаоса нищо не усещаше, защото точно по обяд спеше най-дълбоко, но за лоша изненада на двамата шегаджии Джоел (кентавърът) се разхождаше наблизо по северната пътека която водеше към дървото. Той усети леко гъделичкане върху гърдите си, което му подсказваше, че нещо се случва с притежателката на другата половина на медальона. „Не може да е нещо лошо” мислеше си той. „Ако беше щеше да пари.” Но гъделичкането не спря и той реши, че е по-добре да потърси Сиел и да се увери, че всичко е наред. Когато пристигна до дървото видя двамата младежи да заравят Принцесата в листа и така се развика, за да ги изгони, че успя да събуди и Сиел, която помисли, че е спала повече от месец, и е изтървала вече турнира по стрелба, който трябваше да спечели следващата седмица защото това беше изпитанието и задачата, която и беше поставил Доунфейър военачалника на елфите стрелци, които бяха част от защитниците на гората на Джем. Едва след като се разсъни принцесата установи от къде идва ужасния шум, който се набиваше в главата и... -Откачени елфи, абе вие луди ли сте, можехте да задушите момичето – викаше с цяло гърло Джоел. -Престани да ни крещиш надут кон такъв – викаха по него двамата русокоси младежи. -Аз ще престана да ви крещя, но ще дойда да ви ритна, глупави дългоухи- продължаваше Джоел. -Ела де, ела... най-много да получиш една стрела в задницата – канеха се двамата. -ПРЕСТАНЕТЕ! – извика Сиел. Явно твърде високо и твърде силно тъй като и тримата си запушиха ушите и си отвориха устите, вторачвайки се в нея. – Господа, с вас май не се познаваме?! – Обърна се тя към момчетата. -Не се познаваме, Милейди, Трой и Крам Доунфейър – отвърнаха те и се поклониха. -Сиел! – представи се Принцесата и отвърна на поклона им с реверанс. Двамата братя нещо се сръчкаха и започнаха да си шушукат. Докато сиел отиде при Джоел за да го успокои. Кентавърът беше в готовност да се бие. Но тя го погали нежно, усмихна се и го изпрати да си ходи. -Така, господа, явно, двете зелени луни никога не лъжат. Казаха ми, че няма нужда да ви търся и ето, че вие сами ме намерихте. -Да ни търсиш ли?! – обърна се озадъчен към нея Трой. -Да, господа, да ви търся. Нали вие сте синовете на Доунфейър. -Да, Милейди – отговори Крам. -Значи, точно Вас трябваше да търся, но ето, че както казаха луните вие сами ме намерихте. Зная, че сте най-добрите стрелци във вашето село. Зная също, че другата седмица трябва да спечеля турнира по стрелба, който организира баща ви и зная също, че вие ще ми помогнете, като ме научите да стрелям и да улучвам мишената безпогрешно. -Така ли?! И от къде знаеш всичко това. -Ами от двете зелени луни от кралството на леля Гентиана. -Е, явно с тях не можем да спорим, тогава кога започваме тренировките? -Тъй като прекъснахте вече съня ми... ако искате още сега! И се отпавиха на юг по пътеката която водеше към селото на елфите, за да започнат с тренировките на Сиел. А докато вървяха, толкова много се смяха и толкова сладко си бъбриха, че неусетно тримата знаеха почти всичко един за друг.

Принцесата и джуджетата

В зеленото на най-зелената гора принцеса Нощен Ангел все още изучаваше съществата живеещи в гората на майка и. След като получи благоволението на кентаврите, и вече имаше верен и силен войн, брат и приятел в лицето на Джоел, Принцесата започна да се подготвя за изпитанието на джуджетата войни. Малките скаперници освен, че се биеха за Джем пазеха и богатствата на гората и. Всяка година популацията на мърморковците нарастваше с няколко десетки. Любимото им занимание беше математиката. По цял ден можеха да броят и да събират, да събират и да изваждат, а после да умножават, да умножават и да делят и след това всичко отначало. И когато се опиташ да привлечеш вниманието на някого от тях в момент когато смята, рискуваш да го издразниш и да стовари бойната си брадва върху крака ти, разбира се не за да те нарани, а за да те накара да мислиш за болката си и да не го занимаваш. Принцесата изобщо не обичаше математиката. Въпреки астрологията в която и се налагаше да прави изчисления дъщерята на Хаоса изобщо ама изобщо не харесваше цифрите. Само като ги видеше и главата и започваше да пулсира и да боли, а сега за да спечели благоволението на мърморковците и тяхната вярност принцеса Нощен ангел трябваше да преброи всички монети в подземието където работеха джуджетата, да извади от техния брой, броя на златните прибори които изработваха ковачитеза седмица, разликата да събере с броя на съдовете инкрустирани със скъпоценни камъни, след това този сбор принцесата трябваше да умножи 4 пъти по броя на короните, които джуджетата бяха изработили въобще от както живеят в гората на Джем и след това да раздели на броя на мините от където вземаха златото. Много броене и много смятане имаше в тази задача, принцесата дори не искаше да започва, но просто нямаше как, Малките скаперници бяха жилави войни и тя трябваше да ги привлече на своя страна. Докато беше в подземията и броеше монетите до нея се приближи, едно от джуджетата, които работеха там. -Здравей – каза то зад гърба и. -Здравей- отвърна стреснато принцесата. -Ами, ти защо броиш трети ден подред монетите тук? -Защото имам задача. -Добре, но мисля че ще ти е по-лесно ако знаеш, че всеки ден тук в подземията ни изпращат на съхранение по около 100 000 нови монети. -Моля?! – очите на принцесата се отвориха широко от изненадата, после се наляха със сълзи и тя напълно загуби надежда че ще успее да се справи. -А всъщност коя си ти? – попита малкият охранител от подземието. -Аз съм Принцеса Нощен Ангел- отговори прицесата.- Трябва да преброя монетите в цялото подземие, да извадя от тях броя на златните прибори, които ковачите изработват за седмица, разликата им да събера с броя на съдовете инкрустирани със скъпоценни камъни и... принцесата не издържа и се разплака. -Но, принцесо защо правиш всичко това? -Защото- заподсмърча принцесата- трябва да получа удобрението на вашия предводител, за да, за да – тя се задави в сълзите си. -За да те следваме в битките? Принцесата само кимна и отново се разплака. -Спокойно! – потупа я по рамото джуджето. – ще ти помогна -Но, той, той каза че всичко трябва да го направя сама. Че не мога да карам никой да ми помага. -Но ти никого не караш на сила, аз сам искам да ти помогна. Стронгдуорф Удъндуорф, на вашите услуги. Принцесата за малко не се разсмя, когато джуджето се предстаеви, но успя да се удържи и да направи малък реверанс. И двамата започнаха с броенето, разбира се Стронгдуорф броеше десет пъти по-бързо от принцесата, и на 100 нейни монети той бе преброил 10 000. -Имаш ли нещо против да броим и през нощта? – попита джуджето. -Не! – отвърна принцесата -Така, трябва да успеем да преброим монетите от днес до 3.00 сутринта, когато колегите ми внасят в подземията новите 100 000 монети. Ако е дори 3.01 след като сме преброили и последната монета към този резултат трябва да прибавим 100 000. С това разговорите им приключиха и работата започна да тече доста бързо, броене броене, броене, цифрите бяха навсякъде около прицесата и тя се чувстваше много объркана. Приключиха с броенето около 02.56 минути. На принцесата и се гадеше твърде от цифри но Стронгдуорф знаеше точният брой на нещата, които и трябваха и може би до изгрев слънце тя щеше да реши задачата, която и беше поставил Кливъндуорф III.

Принцесата и кентаврите

В гората, която се намираше на шест хвърлея на кристален диск от Кралството на дъщерите на Лилит, гората пазена от Джем – прекрасен ангел с дълги черни коси продължаваше обучението на малката и дъщеря принцеса Нощен Ангел. Военното изкуство изискваше Принцесата да изучи всички бойни единици в кралството на баща си и в гората на майка си. В замъка и беше лесно. Детето на Хаоса от раждането си познаваше петте елемента, а най-добрият и приятел беше младият феникс Фокус. Принцеса Нощен ангел харесваше гората на майка си и там имаше приятели, самият Хирон беше роден и отраснал в тази гора. Всичките му роднини живееха в нея. Все пак те бяха най-многобройните войни на Джем и тя ги обичаше страшно много. Кентаврите бяха сприхави, всички можеха да четат по звездите, знаеха много добре кога, какво се случва. Не говореха с хора, подчиняваха се само на Джем и Ремус и сега Принцесата трябваше да си говори с тях и да ги накара да повярват, че е истинската наследница на Ремус и Джем. В продължение на седмица тя ходеше при тях, а те дори не я забелязваха. След месец започнаха да я поздравяват и чак след три месеца най-страрият от тях я повика в покоите си. Алигидари беше на 199 години с дълга бяла брада и бяла козина по тялото, копринената му опашка бе сплетена на плитка. Когато Принцеса Нощен ангел влезе при него Алигидари я изгледа преценяващо след, което я подкани да се приближи. Разговаряха много, и когато се увери, че Принцесата е истинската наследница Алигидари и даде амулет, едната зелена луна от кралството на леля и Гентиана. - Къде е другата?-попита учудена принцесата, но не получи словесен отговор, а се стресна когато зад гърба и се появи млад и много силен Кентавър, Джоел носеше около врата си другата луна. -Ти си истинската наследница на Джем!- проговори благо Алигидари, -Джоел е твой приятел, твой войн, твой брат! Между амулетите ви има връзка и когато имаш нужда от него неговият ще гори кожата му, когато той има нужда от помощта ти твоят ще пари! Сега вървете нека той те запознае с останлите от семейството си! Принцесата и новият и приятел не мълчаха дълго веднага намериха за какво да се шегуват един с друг. Джоел разбира се беше горд, че може да вижда звездите и през деня, но той не знаеше че и Принцесата може да прави това. Хвалеше се с това и на детето на хаоса до едно време му беше смешно, но после започна да се дразни. И сложи на мястото му Джоел, като разтълкува последните 68 градуса които беше изминала Цебалрай ( бета змиеносец). Но Джоел намери друго за което да се шегува с Принцесата. -Принцеса Нощен ангел, Дете на Хаоса, кой нормален родител не дава име на детето си и хората цял живот не знаят как да го наричат? -Но аз си имам име, Джоел. -Така ли защо тогава никой не го знае? - Защото никой не е питал. - Добре аз питам как ти е името, Принцесо? - Сиел! -Хм, че то било хубаво. Това беше последното което си казаха преди принцесата да се качи върху гърба на Джоел и да проспи оставащият път до поляната на която живееха кентаврите от неговото семейство. Все пак беше ден, а принцеса Нощен ангел както винаги чакаше зората за да затвори очите си и да заспи.

Принцесата и Науките 2

„Време е за втория дар, принцесо!”Думите на Хирон сякаш отекваха в главата на момичето, където все още кънтеше ревът на битката. След астрологията, която принцеса Нощен Ангел изучи внимателно и въпреки това твърдеше, че има още неузнати и тайни места, на които звездите не са я пуснали, беше дошъл реда на военното изкуство. В началото детето на хаоса изучаваше бойните единици в кралството на баща си и гората на майка си, защото макар и разделени Нощният ангел- пазител на гората в близост до кралството на дъщерите на Лилит и Господарят на Хаоса не преставали да се обичат и тя винаги изпращала своите войни в подкрепа на армията на Ремус и усложнявала живота на принцесата, както си мислело Детето на хаоса. Принцесата от малка познаваше всички същества които живееха в замъка на баща и, но там в мирно време, тя ги виждаше като най- милите и невероятни създания на света, без дори да подозира колко мощ се крие в тях. Присъствала бе на раждането на няколко колонии от пикси, които бяха толкова красиви и стройни, нежни и невероятно цветни разкъсвайки копринените пашкули в които се развиваха. Наблюдавайки тяхното раждане принцесата дори не подозираше, че тези създания са най-лесно подвижните и обикновено баща и ги поставяше в центъра на битката, първо на куп а после ги разпръскваше на по-малки групи около всеки един от войните на противника. За съжаление както си и мислеше принцесата, пиксите имаха предимството на числеността си и не бяха никак здрави, не нанасяха и силни удари. Западната и северната кули на замъка на великия господар на хаоса бяха охранявани от въздушните срелци, елемнти на въздуха, които също имаха голяма численост, но не бяха толкова силни, въздушните си стрелци господарят на хаоса обикновено разполагаше в дясното крило. Принцесата не познаваше много въздушните елементи защото те обикновено седяха в поверените им кули, а там беше твърде тъмно и мрачно за Детето на Хаоса. Южната и източната кула бяха друга работа, там слънцето непрекъснато влизаше с хапливата си усмивка и винаги размекваше иначе твърдите водни елементи, които използваха оръжията си едни срещу други, в игри когато замъкът беше спокоен. Принцесата мразеше да минава от там, защото винаги я изненадваха и заливаха с вода, но не можеше да им се разсърди, защото елемнтите бяха като децата или ги приемаш и се радваш на всичко което правят или те застават срещу теб и тогава тежко ти. В битки водните елементи обикновено покриваха левия фланг. Вътрешността на замъка беше охранявана от земните елемнти, те изглеждаха като грамадни топки кал, но принцесата страшно много ги обичаше, защото те винаги я разсмиваха. Е вярно е, че когато беше малка я плашеха с науките, като и ги описваха като големи хидри с няколко глави и три очи със змии вместо коси и вледеняващ поглед, но колкото повече тя порастваше толкова повече те ставаха едни от любимите и същества в замъка. Вратите на двореца бяха охранявани и осветявани от огнените елемнти, тези които толкова много привличаха принцесата, че дори когато беше малка, бе „влюбена” в един от тях и плачеше толкова много когато баща и го вземаше на бойното поле, че накрая Ремус беше принуден да го остави в замъка, а беше един от най-добрите му войни. Само дето любовта на Принцесата сякаш се изпари във въздуха, когато Уориър, така се казваше елемента в който тя бе влюбена не я изгори и после Хирон трябваше да я лекува 3 дни. Огнените и земните елементи Ремус обикновено поставяше точно пред елементите на мисълта по време на битка, за да могат да осигурят безпрепядственото осъществяване на връзката на Мисловните елементи със съзнанията на враговете. И най-силните и най-опитните бойци в целият замък бяха Златно-червените феникси, те охраняваха цялата планина на господаря на Хаоса и бяха като военновъздушни сили. Нападаха по въздуха, горяха и опустошаваха лагери и селища на враговете. А като се приберяха в замъка бяха най-любвеобвилните, най-нежните и най-милите птици в целия вълшебен свят, в който живееше принцесата. А нейният Фокус, най-младият и най-силният от тях не пропускаше да и се изфука с това къде е вилнял днес с приятелите си, а принцесата не пропускаше да му се смее и да го нарече самохвалко.

Принцесата и Науките

„Всички принцеси трябва да са образовани. Всички принцеси трябва да умеят разни неща. „ При тези думи звучащи от устата на великия господар на хаоса Ремус, палавите очички на дъщеря му помръкваха. Като дете Принцеса нощен ангел много се страхуваше от науките. Представяше си ги като големи и страшни хидри с няколко глави или циклопи с едно око на челото, с които я плашеха земните елементи охраняващи вътрешността на замъка. Но когато стана на 15 години, принцесата изведнъж сама започна да проявява интерес първо към астрологията, после към военното дело (до колкото можеше да има такова при армия състояща се от 5-те елемента и огромни златно-червени феникси), след това принцесата се заплесна по лечението на душите и накрая по правенето на магии. За изучаването на всички науки, без тази с магиите отговаряше най-мъдрият кентавър, който живееше в гората на майка и – Хирон. Хирон бе още млад, но мъдър, той бе определен да бъде велик учител и принцесата изпадаше във възторг всеки път когато някой споменеше името му. Астрологията била първата страст на момичето, всяка нощ принцесата се качвала на най-високия връх на планината на баща си, от където можела да докосва звездите и да си говори с тях. Винаги била по-рано от уговорения с учителя час там и преговаряла всичко, което била научила предния ден. А онези ужасни приятелки звездите всяка вечер и въртели номера, като се размествали по различен начин, така че принцесата да се обърква и почти винаги успявали да я объркат в началото. Но колкото повече принцесата научавала за тях толкова повече започвала да ги познава и ги намествала всяка вечер, така както и трябвали за урока. Детето на Хаоса обожавало планетите и тяхната мълчалива и силна енергия. Харесвала двете зелени луни от кралството на дъщерите на Лилит и често ходела на гости на леля си – Кралицата, само за да поговори с тях и да ги разбере. Вече знаела защо са две, защото всъщност те били една, само че не като онази Луна от земята на хората, която била двойнствена и имала изменчива и неизменчива страна и показвала само едната, а другата криела. Тези зелени луни, пардон тази зелена луна показвала всяка нощ и двете си страни. Така по-лесно се гадаело по нея. А когато тя отсъствала, това се дължало на някоя от подлите игри на кралица Елжиана, сестра на кралицата на Лилитките и кралица на зимата и севера. Детето на Хаоса изобщо не харесвало леля си Елжиана и никога не ходело при нея. След като се запознала с небесната шир принцесата била готова да получи от Хирон първия си дар. Защото кентавърът и бил подготвил няколко такива, които щяла да получава при успешното преминаване на изпитите за всяка една наука. Първият дар на Хирон бил способността принцесата да вижда разположението на звездите дори и денем, и да гадае по тях за близкото и най-близко бъдеще. Детето на хаоса било толкова щастливо заради тази дараба, че дори не успяло или не искало да скрие това щастие и оставило косата си да стане златна от корените до върховете, точно под най-светлата звезда. А това искрено учудило Хирон и го разсмяло.

Цвета на косата

Далече от взора на хората, далече от подредения свят в най-високата и най-непроходимата планина растяла малка принцеса. Дъщеря на Хаоса и един ангел защитник на гората близо до кралството на дъщерите на Лилит. Както всяка принцеса и тази имала дарби. Някои придобила с учене други и били вродени. Принцесата била най-емоционалното същество в замъка на баща си, променяла емоциите си, както се променя времето в пролетен ден. Но за разлика от времето принцесата не можела да крие промените. Поне не докато била малка. Детето на Хаоса се родило с червена косичка, твърде необичайно за баща и майка с дълги и гъсти черни като катрана коси. Но веднага щом се отделила от ръцете на майка си, малката принцеса придобила тревисто зелен цвят на косата. Разплакала се и косичката и станала с цвета на водата. Когато майка и отново я гушнала косата на прицесата отново станала червена. На кръщенето си когато предизвикала онази дъндания с обърквацията на сезоните, принцесата толкова много се зарадвала че косичката и станала златиста. Не след дълго най-близките на принцесата научили за цветовете. Когато принцесата била уплашена косата и ставала зелена, щом се разплачела синият цвят се появявал на главата на детето, когато изпитвало любовта на някого върху себе си и тя самата чувствала любов косата и ставала червена. Когато изпитвала щастие косичката и ставала златиста. А иначе косата на малката имала същия черен цвят като на родителите и. В първите години на живота си малката много забавлявала баща си, като се опитвала да скрие емоциите си. Но колкото повече растяла толкова по-лесно ставала да ги владее и когато станала девойка, почти никой освен собствения и баща не можел да различи емоциите и ако тя не ги покажела. Защото цвета на косата и си оставал черен и само леки отенъци свидетелствали за емоциите на момичето

Раждането на принцесата

Както се случва често във вълшебните светове, а и в обикновените противоположностите се привличат. Така се случило и тогава, когато времето не съществувало и когато двете зелени луни, които осветявали кралството на дъщерите на Лилит били избягали далеч зад хоризонта и по-далеч даже. В гората близо до кралството където живеели кентаври, джуджета, еднорози, пегаси, зелени елфи и дракони се срещнали две чудни същества. Тя била ангел- пазителка на гората, а той...хм той бил господарят на вечният Хаос. Когато се срещнали се случило неизбежното, застигнал ги Амор, величествен и непримирм, безпардонен и своенравен, този ураган отнесъл двете създания далеч от реалния свят без да се заинтересува, че в живота те никога не биха могли да бъдат заедно, защото тя има дълг да брани гората си, а той да управлява царството си високо в най-високата и непроходима планина, пазена от пикси, петте елемента на мисълта, водата, огъня, земята и въздуха както и от огромните златно-червени феникси, които не давали на никого да доближи планината на Хаоса. След този каприз на Амор, както често се случва, се родило дете. То било своенравно още в люлката си. Когато леля му, кралицата на дъщерите на Лилит се навела да му даде благословията си момиченцето дръпнало златно – медния часовник, с който се сменяли сезоните от врата на леля си и създало такава бъркотия, че предизвикало искрения смях на всички, които се били събрали на кръщенето на малката принцеса. „Истинска дъщеря на Хаоса – прошепнала лелята на момиченцето” и от тогава никой не помнел името на детето. То винаги било Детето на Хаоса или Принцеса нощен ангел, както често я наричал баща и, защото малката почти никога не спяла нощем и винаги и се доспивало, щом пукне зората. Съвсем в началото на пролетта в деня, когато била родена принцесата се родило още едно същество, най-малкият златно-червен феникс, появил се на мястото 12434 годишния огромен водач на златно-червените феникси Инормос . Докато малкия феникс се изтръсквал от пепелта принцесата не спирала да повтаря: „Окус, Окус” така дошло и новото име на птицата Фокус, която завинаги свързала съдбата си с тази на принцесата. Още един приятел имала малката дъщеря на господаря на Хаоса още от раждането си. Лъскава черна котка, която разбира се била още котенце, когато незнайно как се озовала пред вратите на огромния замък на баща и. Котката на принцесата, както всичко около нея не билa никак обикновенa, за обикновените хора, Джиневра можела да говори с господарката си посредством мислите си, дори на хиляди километри разстояние, освен това била най-мъдрото създание в объркания свят на Хаоса. Но като всяка котка била мързелива и никога, ама никога не напускала двореца. Тогава когато нямало време и когато двете луни от кралството на дъщерите на Лилит се завърнали от далечното си пътуване зад хоризонта и още по-далече, принцесата растяла и животът и ставал все по-интересен.