Принцесата и елфите

В жълтата пелена на изпопадалите листа в гората на Джем, Принцеса нощен ангел спеше и сънуваше. Сънуваше цветно, толкова цветно колкото само тя може да сънува. Слънцето тъкмо беше преполовило пътя си и листата на клена под който тя беше легнала поемаха лъчите му и ги отразяваха в най различни нюанси. Принцесата беше толкова уморена от смятането и цифрите и всички онези задачи, които предводителя на джуджетата и беше поставил, че спеше вече 4-ти ден непробудно под клоните на вековното дърво в меката пелена на листата. И както често се случва във вълшебните, а и в обикновените светове, никога не се случва това, което искаш да ти се случи, а това което трябва да се случи. Докато принцесата кротко спеше и сънуваше цветните си сънища по източната пътека, която водеше към дървото се зададоха две момчета. Високи, руси, снажни младежи с лъкове през рамо. По-големият беше облечен със сива жилетка и сиви вълнени панталони, а по-малкият изцяло в зелено, от главата до петите. Щом видяха спящото момиче те леко се стреснаха, но после си пошушнаха нещо един на друг и се заловиха да заравят Принцесата в листата и да се хихикат. Естествено Детето на Хаоса нищо не усещаше, защото точно по обяд спеше най-дълбоко, но за лоша изненада на двамата шегаджии Джоел (кентавърът) се разхождаше наблизо по северната пътека която водеше към дървото. Той усети леко гъделичкане върху гърдите си, което му подсказваше, че нещо се случва с притежателката на другата половина на медальона. „Не може да е нещо лошо” мислеше си той. „Ако беше щеше да пари.” Но гъделичкането не спря и той реши, че е по-добре да потърси Сиел и да се увери, че всичко е наред. Когато пристигна до дървото видя двамата младежи да заравят Принцесата в листа и така се развика, за да ги изгони, че успя да събуди и Сиел, която помисли, че е спала повече от месец, и е изтървала вече турнира по стрелба, който трябваше да спечели следващата седмица защото това беше изпитанието и задачата, която и беше поставил Доунфейър военачалника на елфите стрелци, които бяха част от защитниците на гората на Джем. Едва след като се разсъни принцесата установи от къде идва ужасния шум, който се набиваше в главата и... -Откачени елфи, абе вие луди ли сте, можехте да задушите момичето – викаше с цяло гърло Джоел. -Престани да ни крещиш надут кон такъв – викаха по него двамата русокоси младежи. -Аз ще престана да ви крещя, но ще дойда да ви ритна, глупави дългоухи- продължаваше Джоел. -Ела де, ела... най-много да получиш една стрела в задницата – канеха се двамата. -ПРЕСТАНЕТЕ! – извика Сиел. Явно твърде високо и твърде силно тъй като и тримата си запушиха ушите и си отвориха устите, вторачвайки се в нея. – Господа, с вас май не се познаваме?! – Обърна се тя към момчетата. -Не се познаваме, Милейди, Трой и Крам Доунфейър – отвърнаха те и се поклониха. -Сиел! – представи се Принцесата и отвърна на поклона им с реверанс. Двамата братя нещо се сръчкаха и започнаха да си шушукат. Докато сиел отиде при Джоел за да го успокои. Кентавърът беше в готовност да се бие. Но тя го погали нежно, усмихна се и го изпрати да си ходи. -Така, господа, явно, двете зелени луни никога не лъжат. Казаха ми, че няма нужда да ви търся и ето, че вие сами ме намерихте. -Да ни търсиш ли?! – обърна се озадъчен към нея Трой. -Да, господа, да ви търся. Нали вие сте синовете на Доунфейър. -Да, Милейди – отговори Крам. -Значи, точно Вас трябваше да търся, но ето, че както казаха луните вие сами ме намерихте. Зная, че сте най-добрите стрелци във вашето село. Зная също, че другата седмица трябва да спечеля турнира по стрелба, който организира баща ви и зная също, че вие ще ми помогнете, като ме научите да стрелям и да улучвам мишената безпогрешно. -Така ли?! И от къде знаеш всичко това. -Ами от двете зелени луни от кралството на леля Гентиана. -Е, явно с тях не можем да спорим, тогава кога започваме тренировките? -Тъй като прекъснахте вече съня ми... ако искате още сега! И се отпавиха на юг по пътеката която водеше към селото на елфите, за да започнат с тренировките на Сиел. А докато вървяха, толкова много се смяха и толкова сладко си бъбриха, че неусетно тримата знаеха почти всичко един за друг.